Приказка за времето

Имало едно време....Не, тази приказка не започва така. Защото тогава го е имало само Времето. То си живеело щастливо, не бързало за никъде и го имало навсякъде. Забавлявало се страхотно, текло ту напред, ту назад – понякога само за да се види как е изглеждало преди малко. Толкова било щастливо, че не обръщало внимание как се променял света около него. И дори не забелязало как се появили едни дребни и шумни същества, наречени хора.
В началото и те не обръщали никакво внимание на времето. Занимавали се си със своите човешки проблеми – а Времето не било между тях.
Докато не решили, че са станали прекалено умни и се самообявили за най-висшите създания. И искали всички да им се подчиняват. Отначало Времето само се забавлявало още повече, докато хората изведнъж не го забелязали. И пожелали да го подчинят и него. Ама било твърде голямо за тях и те хитро решили да го разделят на по-малки части – точно както правели с глутниците вълци. Започнали плахо, разделили го на четири според листата на дърветата, после някак намесили и луната даже без да я питат. Не им стигнало, та го разделили на нощ и ден.
Изведнъж Времето се усетило какво му готвят и страшно се разсърдило. И решило, че от този момент вече няма да тече в различни посоки и че мине ли - няма връщане назад. Хората обаче не усетили какво иска да им каже, понеже били заети да стават все по-умни и силни. И тогава прекалили – измислили всякакви хитроумни машинки, с които разделили Времето на часове, минути, секунди. Накрая даже и секундите били пръснати на още по-малки частички. И си повярвали, че като са го постигнали – и вече могат да кажат, че владеят Времето.
А то страшно се разсърдило. И на хората, но и на себе си – че не се усетило кога е паднало в капана. И започнало да се мята като уловен див звяр. Направило така, че нито една негова частица да не е равна на друга, започвало да тече ту мнооого бавно, ту се втурвали напред с всички сили и оставало без дъх. И когато хората бързали – то бързало още повече и хич не им стигало. А когато го чакали да мине – то полягало унило на хълбок и въобще не си давало зор...
Тогава хората разбрали каква грешка са направили, започнали да го ценят и уважават, посветили му и много песни. Но не се отказали да го делят и мерят.
И за това и то не се отказало от своите номера.
За това, деца, когато сме млади пред нас сякаш има цяла вечност, а когато остареем – казваме, че живота ни е минал като миг. И 12 часа с любимия човек въобще не са равни на другите 12, в които си далеч от него. Защото когато сме щастливи и ни е много хубаво - Времето все гледа да ни се измъкне без да го забележим. А после спира и ни се смее как чакаме нетърпеливо да вземе да мине най-после...
И за това истински щастливите хора не носят часовници – за да не ядосват Времето.

Емил Вучев
30 Януари 2009