След като натъжих много хора с 7х50=24, пак е време за веселие! Да си припомним с усмивка незабравимата новогодишна нощ :))) Време е да се маскираме, време е да се костюмираме, време е да щур купон!
неделя, 24 януари 2010 г.
петък, 8 януари 2010 г.
7 x 50 = 24
Хубаво де, зная, че не e толкова. По математика в гимназията имах 16 – изкарах моята шестица плюс петиците на Наско и Румен. Ако не вярвате, питайте ги. Не биха го отрекли.
Сега обаче става въпрос за нещо друго, а не за аритметика. Сигурно сте виждали телевизорите в болниците –за да гледаш трябва да си платиш. За 24 часа – 3,50 лв. В ръката си държа седем монети по 50 стотинки. Пускам ги една по една, с ясното съзнание, че когато тези 24 часа изтекат, аз ще съм на операционната маса. С точна диагноза, но неясен изход. Пускам ги, и на всяка спирам за момент. За да помисля. Докато все още съм сигурен, че го мога.
1. Как стигнах до тук? Хубав въпрос. Как Железния се сгромоляса, точно когато си мислеше, че няма нещо, с което не може да се справи. Че за да се боря със стреса, ми стигат само редовните посещенията във фитнеса, че безсънните нощи могат да минат безнаказано. Че в това, да мислиш само за работа – няма нищо лошо. Нали го правя уж за семейството. Същото това уплашено семейство, което видях около себе си, когато се свестих. Семейството ми и екипа на бърза помощ...
2. Вторият припадък в Благоевградската болница. И паниката, обзела ме след него. Изведнъж се оказа, че от силния и самоуверен Емил не е останало нищо. А само едно разтреперано и уплашено до смърт създание. Уплашено до смърт и уплашено от Смъртта. Не че и друг път не се бяхме срещали с нея. През далечната 1997, при една зверска катастрофа ме спасиха силните ръце и ината. Не изпуснах волана въпреки тежкия челен сблъсък. Сгънах го, сякаш беше от пластилин. И оцелях. Тогава със Смъртта се спогледахме за миг, кимнахме си любезно и се разделихме с взаимно уважение. Но сега Костеливата седеше на края на леглото ми, а аз нямах даже и представа какво се случва с мен и кой е невидимия враг, вътре в собствения ми мозък.
3. Тази монета е за осъзнатата слабост. И че едва когато я осъзнаем, можем да я превърнем в сила. Не можем да станем докато още падаме. Трябва да стигнем първо до земята. Така беше и с мен в Благоевградската болница. Размазан емоционално, в паника и изпълнен с мрачни мисли. Така ме намериха Мими и колегите. Мен, дето ме ползваха за единица мярка за оптимизъм. А сега се бях вкиснал като отворена туршия. Но ми стигаше само гледката на Мими на вратата, за да се отърся от тъгата и да се нахъсам за борба. Ясно е, нещо не е в ред, нещо много сериозно не е в ред. Но и без бой няма да се дам! Не и аз! Не и когато тя е тук, до мен.
4. Семейството, приятелите, колегите. Трябваше ли това да се случи, за да разбера колко много ме обичат. Че Петър /шефа ми/ е готов да даде кръвта си за мен. И го направи. Дари кръв за операцията ми и се качи на бегом по стълбите до шестия етаж, за да донесе ценната бележка. Колегите, които в офиса правили график кой кога да дойде, защото всички искали да дойдат едновременно. Роската и Владо Пунджев, които ми се обадиха вечерта преди операцията. От Борисовата градина. Където отишли, за да търсят четирилистна детелина за мен. И на свечеряване я бяха открили! Меги /да, точно тя/, която ми се обаждаше всеки ден от Брюксел, за да ме чуе как съм и имам ли нужда от нещо. Кумът ми, долетял от Лондон, и неспособен да прикрие тревогата в погледа си.
Мими, която беше до мен през цялото време. Сякаш казваща на всички – не, той е мой и не го давам. За нищо на света. И аз нея не я давам. Не и сега, когато преоткрих всъщност колко съм влюбен в жена си. След 20 години брак. Шшшт, тихо, да не се разчуе, че вместо неврохирурзи ще извикат психиатри.
Децата ми – Марти изведнъж порастнал с години. Опората и мъжът в къщата. Благодаря ти, сине! И не бих пропуснал абитуриентския ти бал! А Ани успя да ме насълзи само с един единствен SMS. Няма да го трия, не всеки баща може даже и да мечтае за такъв: ...Тателинчо, слънцето не е по-хубаво от теб и от усмивката ти! Твоя дъщерлинка.
5. Воден дух. Това е ника ми в Skype. Харесах го от един скеч от предаването Улицата. Много приятели там ме наричат просто Дух. Май с това ще ме запомнят и тук. Майката на Калин – момчето на съседното легло, казала на Мими: не зная как щяхме да издържим тук без Емо, който през цялото време повдигаше духа ни. Същото казали на Петър и лекарите – че не били виждали такъв висок дух...Добре, че не виждат какво ми е отвътре. Но отвън ще виждат само това – уверен и излъчващ увереност.
6. My way. Това съм си избрал. Но в изпълнение на Роби Уилямс, а не на Франк Синатра. С тази песен бих искал да ме изпратят, и само да видя, че някой е ревнал! Аз, дето толкова свят съм разсмял, сега да разплаквам? Изведнъж сякаш ми просветва. Нямам право на такива мисли. Заради всички, които ме обичат. Заради всички, на които съм носил само радост. Заради тези, които са ми казвали, че с нетърпение очакват да ме видят, за да се усмихнат. Не мога да им го причиня. Не и аз.
7. Сега вече зная и съм убеден – ще се върна пак в тази стая, преживял операцията. Заради всички, които обичам, заради всички, които ще треперят пред вратите на операционната. Заради всички, които не искам да разплаквам. Сменям песента, време е за It’s my life на Bon Jovi:
„...Това е моят живот.
Той е сега, или никога.
Аз няма да живея вечно.
Просто искам да живея, докато съм жив...”
Пускам седмата монета и скривам още няколко под възглавницата. Когато се събудя и ме върнат тук, ще ми потрябват.
Сега обаче става въпрос за нещо друго, а не за аритметика. Сигурно сте виждали телевизорите в болниците –за да гледаш трябва да си платиш. За 24 часа – 3,50 лв. В ръката си държа седем монети по 50 стотинки. Пускам ги една по една, с ясното съзнание, че когато тези 24 часа изтекат, аз ще съм на операционната маса. С точна диагноза, но неясен изход. Пускам ги, и на всяка спирам за момент. За да помисля. Докато все още съм сигурен, че го мога.
1. Как стигнах до тук? Хубав въпрос. Как Железния се сгромоляса, точно когато си мислеше, че няма нещо, с което не може да се справи. Че за да се боря със стреса, ми стигат само редовните посещенията във фитнеса, че безсънните нощи могат да минат безнаказано. Че в това, да мислиш само за работа – няма нищо лошо. Нали го правя уж за семейството. Същото това уплашено семейство, което видях около себе си, когато се свестих. Семейството ми и екипа на бърза помощ...
2. Вторият припадък в Благоевградската болница. И паниката, обзела ме след него. Изведнъж се оказа, че от силния и самоуверен Емил не е останало нищо. А само едно разтреперано и уплашено до смърт създание. Уплашено до смърт и уплашено от Смъртта. Не че и друг път не се бяхме срещали с нея. През далечната 1997, при една зверска катастрофа ме спасиха силните ръце и ината. Не изпуснах волана въпреки тежкия челен сблъсък. Сгънах го, сякаш беше от пластилин. И оцелях. Тогава със Смъртта се спогледахме за миг, кимнахме си любезно и се разделихме с взаимно уважение. Но сега Костеливата седеше на края на леглото ми, а аз нямах даже и представа какво се случва с мен и кой е невидимия враг, вътре в собствения ми мозък.
3. Тази монета е за осъзнатата слабост. И че едва когато я осъзнаем, можем да я превърнем в сила. Не можем да станем докато още падаме. Трябва да стигнем първо до земята. Така беше и с мен в Благоевградската болница. Размазан емоционално, в паника и изпълнен с мрачни мисли. Така ме намериха Мими и колегите. Мен, дето ме ползваха за единица мярка за оптимизъм. А сега се бях вкиснал като отворена туршия. Но ми стигаше само гледката на Мими на вратата, за да се отърся от тъгата и да се нахъсам за борба. Ясно е, нещо не е в ред, нещо много сериозно не е в ред. Но и без бой няма да се дам! Не и аз! Не и когато тя е тук, до мен.
4. Семейството, приятелите, колегите. Трябваше ли това да се случи, за да разбера колко много ме обичат. Че Петър /шефа ми/ е готов да даде кръвта си за мен. И го направи. Дари кръв за операцията ми и се качи на бегом по стълбите до шестия етаж, за да донесе ценната бележка. Колегите, които в офиса правили график кой кога да дойде, защото всички искали да дойдат едновременно. Роската и Владо Пунджев, които ми се обадиха вечерта преди операцията. От Борисовата градина. Където отишли, за да търсят четирилистна детелина за мен. И на свечеряване я бяха открили! Меги /да, точно тя/, която ми се обаждаше всеки ден от Брюксел, за да ме чуе как съм и имам ли нужда от нещо. Кумът ми, долетял от Лондон, и неспособен да прикрие тревогата в погледа си.
Мими, която беше до мен през цялото време. Сякаш казваща на всички – не, той е мой и не го давам. За нищо на света. И аз нея не я давам. Не и сега, когато преоткрих всъщност колко съм влюбен в жена си. След 20 години брак. Шшшт, тихо, да не се разчуе, че вместо неврохирурзи ще извикат психиатри.
Децата ми – Марти изведнъж порастнал с години. Опората и мъжът в къщата. Благодаря ти, сине! И не бих пропуснал абитуриентския ти бал! А Ани успя да ме насълзи само с един единствен SMS. Няма да го трия, не всеки баща може даже и да мечтае за такъв: ...Тателинчо, слънцето не е по-хубаво от теб и от усмивката ти! Твоя дъщерлинка.
5. Воден дух. Това е ника ми в Skype. Харесах го от един скеч от предаването Улицата. Много приятели там ме наричат просто Дух. Май с това ще ме запомнят и тук. Майката на Калин – момчето на съседното легло, казала на Мими: не зная как щяхме да издържим тук без Емо, който през цялото време повдигаше духа ни. Същото казали на Петър и лекарите – че не били виждали такъв висок дух...Добре, че не виждат какво ми е отвътре. Но отвън ще виждат само това – уверен и излъчващ увереност.
6. My way. Това съм си избрал. Но в изпълнение на Роби Уилямс, а не на Франк Синатра. С тази песен бих искал да ме изпратят, и само да видя, че някой е ревнал! Аз, дето толкова свят съм разсмял, сега да разплаквам? Изведнъж сякаш ми просветва. Нямам право на такива мисли. Заради всички, които ме обичат. Заради всички, на които съм носил само радост. Заради тези, които са ми казвали, че с нетърпение очакват да ме видят, за да се усмихнат. Не мога да им го причиня. Не и аз.
7. Сега вече зная и съм убеден – ще се върна пак в тази стая, преживял операцията. Заради всички, които обичам, заради всички, които ще треперят пред вратите на операционната. Заради всички, които не искам да разплаквам. Сменям песента, време е за It’s my life на Bon Jovi:
„...Това е моят живот.
Той е сега, или никога.
Аз няма да живея вечно.
Просто искам да живея, докато съм жив...”
Пускам седмата монета и скривам още няколко под възглавницата. Когато се събудя и ме върнат тук, ще ми потрябват.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
